За да пиша за Куба по начин, който предизвиква такъв вид усещане, знаех, че имам нужда да я видя от улиците на Уанаба­коа. Исках да стигна отвъд митовете, да покажа истинската Куба и истинските кубинци, които живеят там, да вдигна завесата на дългогодишния политически театър и да се концентрирам върху хората. Кои са кубинците днес и как изглежда тяхната Куба? Как оцеляват в една от най-контроли­раните и най-изолираните държави в све­та? Как възприемат собствената си реалност? Условията, в които съществуват? Правителството, което контролира повечето страни от тяхното всекидневие, цензурира това, което четат и виждат, ограничава с какво се хранят, какво пият и какво говорят? И защо само веднъж, през 1994 г., излизат на улицата да искат промяна?

Научих, че има две Куби. Едната е най-големият остров в Ка­рибите, мястото, което Колумб описва като най-красивата земя, която човешките очи са виждали някога. Другата е скрита в сър­цата на изгнаниците по света, много от които са се заклели да не се връщат, докато Куба не бъде свободна. Над милион и половина кубинци са напуснали страната си от 1959 г. насам. Днес има повече от единайсет милиона души на острова, почти двой­но, отколкото по времето, когато Кастро влиза толкова уверено в Хавана със своите бунтовници и оръжие.

Какъв е животът на двете Куби и как мога да разкажа тази история сега? Реших, че ще бъде най-добре да избегна светата троица на кубинските икони – Фидел, Че и Хемингуей – и да оставя обикновените кубинци, чийто глас никога не се чува, да разкажат собствените си истории. Чрез личните разкази на тези хора бих могъл да стигна по-дълбоко до истината за Куба и нейния народ…

Авторът