Джани Родари ни среща със загадката на летящата чиния 

Марсианците, марсианците! ­– викат жителите, докато излизат от къщите и магазините и се тълпят по улиците.

Пристигат двама професори, пожарникари, полицаи, цял генерал и много войници. Но не те, а две любознателни деца, Паоло и Рита, разкриват загадката на летящата чиния: оказва се, че тя е нещо много по-загадъчно… и сладко.

И ето как съвсем неочаквано започва тази история

Онази утрин в Труло

Около шест часа в една априлска утрин в Труло минувачите, които чакаха първия автобус за центъра и поглеждаха нагоре, за да разберат какво ще е времето, видяха небето на техния квартал почти изцяло закрито от огромен кръгъл обект с тъмен цвят, заемащ мястото на облаците: неподвижен, на хиляда метра над нивото на покривите. Имаше по някое: „Ах“, по някое „Ох“, после се дочу вик:

– Марсианците!

Беше като сигнал и парола. Хората започна¬ха да викат и се разбягаха на всички страни. Отваряха се прозорци, още хора се подаваха навън да любопитстват с очакването за обичайна автомобилна катастрофа, после по¬глеждаха нагоре и тогава се извисиха безброй гласове, затръшкваха се кепенци, пускаха се щори, чехли шляпаха по стълбища и дворове.

– Марсианците!

– Летяща чиния!

– Хайде де, сигурно е слънчево затъмнение.

Действително „нещото“ приличаше на го¬ляма черна дупка в небето с открояващ се небесносин ореол около нея.

– Какво ти затъмнение! Това е краят на света.