Четири от тях се раждат в началото на ХІХ в. в контекста на първата индустриална революция, на бума на търсенето и на недостига на работна ръка, на механизирането и масовизирането на производството. Така в Съединените щати липсата на преподаватели е причината за появата през 1809 г. на патент за обучаваща машина, последван от около 600 модела в продължение на сто и петдесет години; именно заради твърде многобройната и разпръсната аудитория във Великобритания през 1840 г. се ражда дистанционното обучение, а от 1833 г. френската администрация поръчва на издателите стотици хиляди учебници; през същата година се появява Magasinpittoresque, първото френско периодично издание за обучение чрез забавление. През 1851 г. Педагогическият музей в Щутгарт започва производството на голяма поредица документи, предназначени тъкмо за масовото образование, изпреварвайки тези в Хамбург, Торонто, Лондон, Санкт Петербург, Париж, Виена, Сантяго и др.

Но, родени едновременно и едновременно индустриализирани, тези сектори се развиват независимо един от друг. Още повече че петият, този на дигиталните информационни и управленски системи, който е само на двадесет години, стои встрани. Разминаването на секторите е един от факторите, който дълго време лишава словосъчетанието „образователни индустрии”, появило се към 1960 г., от успеха на съвременното му - „културни индустрии”. Променя ли компютърното обучение (e-learning) тези дадености? Изобретено от Cisco, световен лидер в мрежовото оборудване, целящо да покрие изцяло приложението на Интра- и Интернет за образователни цели, понятието е възприето от администрацията на Клинтън, после от голяма част от общността на експертите. При все това, разногласията между тези, които ограничават периметъра му до онлайн обучението, и онези, които го разширяват до всички компютърни образователни продукти, свидетелстват за междусекторните проблеми: издатели, производители на мултимедии, оператори на дистанционно обучение и интегратори на платформи засвидетелстват своите особености, конкурират се в едни и същи пазарни ниши, но се изправят заедно пред едни и същи трудности - неустойчивост на пазарите, конкуренция на собственото производство с външните за образователната сфера продукти, натиск от страна на операторите на мрежите, на интернет доставчиците и производителите на оборудване и др.

Какво отражение имат тези противоречиви движения на отдалечаване и сближаване върху образователните индустрии като цяло? Този, както и много други, свързани с него въпроси, ще бъде разгледан успоредно с проблема за зараждането на тези индустрии, на техните пет сектора и многостранните тенденции, конкуриращи и противопоставящи се на тяхната консолидация и на тяхната динамика.

Съвременните образователни средства и медии не са родени от интернет: учебниците, техническите пособия, подпомагащи преподаването (преобразили се днес в педагогическа информатика), дистанционното обучение, „игровите образователни” продукти се появяват в началото на ХІХ век в контекста на образователния бум, на недостига на работна ръка и на механизирането на масовото производството. Броят на образователните продукти непрекъснато се увеличава, те масово се разпространяват и се използват, следвайки императивите на индустрията за увеличаване на производителността на труда.

Тяхната цел е да подобрят качеството и ефикасността на образованието, да се борят срещу неуспеваемостта, а понякога - да инструментализират образованието и да поощряват “фабриките за дипломи”.

И ако “дигиталната революция в образованието” (все още) не е настъпила, то дигиталните ученически чанти, мултимедията, elearning-а, дигиталните платформи и дигиталната работна среда, и т.н., дали ще съпътстват, (или вече съпътстват?), промените в нашите образователни системи. Кой ще ги изработи (или вече ги е изработил), кой ще ги използва (или вече ги използва) и как?