Преди време бях чест гост на Радичков. Бе свързано  с издаването на последната му книга „Смокове в ливадите“.

Няма да забравя говора му. Елеен говор. Радичков си играеше с думите, както децата – със слънчевите зайчета. Трябваше му стъкълце и слънце. Във всяка негова дума имаше друга. И тя изпълзяваше от нея като змия от ланшната си кожа. С годините и Радичков се смаляваше физически, но изчезваше по-иначе. Не по законите на Природата. Това не бе обичайното телесно изличаване. Той се превръщаше в Слово. И така премина в Отвъдното.

Недялко Славов