Нери си отиде на 2 юни 2022 г. Веднага я обявиха за легенда, връх на българската журналистика, прима на интелигенцията, не журналист, а институция, и т.н.

Депутатите станаха на крака да я почетат.

Не знам дали някой се сети, че след 1989-а Нери има само няколко журналистически години. И въпреки това беше запомнена. Защо?

Дали нейното появяване в „По света и у нас“ през 1990-а, като част от легендарния „Екип 2“, за много хора не беше истинската промяна? Някои са ми споделяли, че разрушаването на нашата Берлинска стена се случи на екрана, а не на площадите. И едно от доказателствата, че България вече не е същата, беше усмивката на Нери.

А дали неочакваната емоция след смъртта ѝ не идваше и от носталгията по времето, когато Петър Стоянов и Нери до него ни даваха самочувствието, че най-после ставаме граждани на една нормална европейска държава?

И дали не си отиде, когато разбра, че много от мечтите ѝ няма да се случат в този живот?

Не знам дали тази книга ще отговори на всички въпроси. Написах я, след като много приятели ми казаха, че трябва да го сторя. Знам, че ако Нери гледа отгоре, ще ме упрекне. Меко казано.

Реших се да го направя, защото нещичко от тази книга може да накара някои млади хора да изберат нелесния път в живота си...

Евгений Тодоров