„Разказите на стария дъб. Приказки за българските владетели“ е книга, която се опитва да доближи историята до нейния изначален разказ, когато се е предавала от уста на уста.

С времето този разказ на родовата памет превръща събитията в легенди, легендите – в приказки, и в края на краищата приказките стават история.

Откъс

БЕЛИЯТ КОННИК

Още от древни времена земите на Азия и Европа бяха прекосявани и подчинявани от племена, които се наричаха кутригури, утигури, оногури и уногондури. Тези непобедими племена  бяха от един народ, на който се учудваше светът. Народ, който имаше всичко, което бе пожелавал, народ, който бе придобивал титли, който бе купувал благородството си с кръвта на неприятеля, народ, който на бойното поле прославяше рода, понеже у тях се смяташе без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. Вярваха, че светът бе открит за тях и никога не се съмняваха в победата си .

Познаваха добре звездите и почитаха небето, наричайки го Тангра. На земята обаче най обичаха конете си – техните верни спътници до гроб.
В мирно време те не яздеха бойните си коне, а ги оставяха да препускат свободно на воля. Това бе закон при тях и ако някой го пренебрегнеше, го осъждаха на смърт.

Владееха бойно изкуство, в което се обучаваха още от деца – и момчета, и момичета. При атака първите редици заемаха стрелците, а последните – жените и децата. Влизаха смело в бой и не само преследваха врага, а се стремяха да го унищожат. Само един техен конник беше способен да излезе срещу стотина врагове и да ги срази.
Този велик народ бяха древните българи.

*
Дръзки и смели, те нападаха и ограбваха византийските земи. Заради тях император Анастасий построи стена, затваряйки сушата между Мраморно и Черно море. Но понеже от нея нямаше особена полза, един друг император, наричан Юстиниан Велики, прибегна към хитрост. Византиецът успя с интриги да настрои едни срещу други кутригури и утигури. Те започнаха да воюват помежду си и спряха да нападат византийските земи. След време аварите се насочиха на запад и увлякоха със себе си някои от българските племена, други пък бяха покорени от тюрките. И това продължи години, докато един хан на име Кубрат от рода Дуло не ги освободи и обедини във военно-племенен съюз, наречен Стара Велика България.

Ханът беше мъдър човек и заслужи уважението на големите владетели. Така се случи, че на младини прекара няколко години в царския град Константинопол, където се бе сприятелил със самия император.