Сигурен съм, че някои ще нарекат тези стихотворения прекалено санти­ментални. На фона на утвърдените или претендиращи за канон днес шаблони на модерна поезия, тези куплети наистина изглеждат уязвими, беззащитно- канцонетни.

Други обаче ще намерят в тях най-важното – духа на всичко онова, което наричаме поезия. А то е безстрашие пред себе си, опиване от свободата да бъдеш тъжен, преклонение към лириката като начин за усещане на света.

Много от стихотворенията на Борис Жогов са подобни на песни, изпълне­ни от бард, танцуващ по ръба на сантимента, но с по-своему хипнотичен танц.

Желая успех и на този модел на изящната словесност, чиито звънки рими и печални настроения така носталгично напомнят символистите. И само сред­нощното уиски в тях ни връща към истината – не, става дума за днес, но ние сме все такива – все не на място, все сепнати, все безприютни...

Бойко Ламбовски