Какво ми беше обещал моят ангел от градината преди толкова години?

„Когато вървиш в тъмното, аз ще те следвам и ще хвърлям светлина по пътя ти. Когато мислиш, че си сама, аз ще те на¬глеждам. Не забравяй това! Премести единия крак пред другия и давай смело напред.“

Притворих очи и се замолих да не ме е забравил.

Откъс от романа на Надя Хашими „Когато Луната снизхожда“

Пролог

ФЕРЕЙБÀ


Макар да мислех, че обичам да съзерцавам децата си, докато спят, сега, в тишината на техния унес, тревожните ми мисли непрестанно се връщат към пътуването ни. Как се случи така, че съм тук с две от трите си деца, свити върху мъхнатата покривка на хотелската стая? Далеч от дома, далеч от познатите гласове.

Европа от годините на моята младост беше земя на модата и изтънчеността. Благоуханни кремове за тяло, жакети с елегантна кройка, всепризнати университети. Кабул благоговееше пред светлокожите империалисти отвъд планините Урал. Трепкахме с клепачи, когато гледахме към тях и смесвахме тяхното съвършенство с нашата племенна екзотика.

Кабул рухна, фантазиите на моето поколение го последваха. Лъскавата разточителност на Европа вече не беше пред очите ни. Погледът не стигаше отвъд улицата ни, така гъсти бяха перата на войната. До момента, в който със съпруга ми решихме да избягаме от родината си, привлекателността на Европа се свеждаше до една-единствена нейна прелъстителна отлика – Европа беше мирна.

Отдавна вече не съм младоженка, нито пък млада жена. Аз съм майка и съм по-далече от Кабул откогато и да било. С децата ми прекосихме планини, пустини и океани, за да стигнем до мрачната хотелска стая тук. Крайно неизтънчена и неблагоуханна. Тази земя не беше каквото очаквах. Добре все пак, че всичко, за което копнеех от дистанцията на своята младост, вече не е от значение за мен.

Нищо от онова, което виждам, чувам и до което се докосвам, не ми принадлежи. Чуждестранността на дните болезнено пари сетивата ми.   

Не смея да обезпокоя децата си, колкото и да копнеех в сърцето си те да се събудят и да прекъснат мислите ми. Оставям ги да спят, понеже зная колко са изтощени. Ние сме една изнурена команда, понякога твърде обезсилени дори да се усмихнем едни на други. Колкото и да ми се спи, аз се чувствам задължена да стоя будна и да се вслушвам в нервното пулсиране в главата си.

Решителните стъпки на Салиим по коридора вече не стигат до слуха ми.

Китката ми е гола. Златните ми гривни и меланхоличното им потракване ги няма. Замислях да ги продам. Джобовете ни бяха твърде празни, че да се осмелим да предприемем остатъка от пътуването си. А ни предстои още много път, преди да стигнем местоназначението си.

Салиим не гори от желание да се докаже. Прилича повече на баща си, отколкото младежкото му сърце е в състояние да осъзнае. Мисли се за мъж и до голяма степен заслугата за това е моя. Твърде често имах причина да му давам основание да мисли, че е мъж. Той обаче е само момче и непримиримият свят гори от желание да му го напомни.
„Аз тръгвам, Мадар-джан. Ако се крием по стаите всеки път, когато сме нервни, никога няма да стигнем Великобритания.“

В думите му има истина. Прехапвам езика си, но присвитият ми стомах ме проклина заради това. Докато синът ми се върне, аз ще остана вперила поглед в нездраво белите стени. Изрисувани котви и избелели изкуствени цветя. Ще изчакам, докато стените се сринат, котвите се разтрошат о пода и цветята се превърнат в пепел. Изпитвам отчаяна потребност Салиим да се върне.
Сега мисля за съпруга си по-често, отколкото когато той беше до мен. Колко глупави и неблагодарни бяха сърцата ни на младини.

Очаквам топката на вратата да се завърти и синът ми да влезе и да се похвали, че е съумял да направи за семейството това, което аз не можах. Бих дала всичко само той да не рискува повече. Но нямам какво да предложа срещу такова едно наивно желание. Всичко, което притежавам, е тук, пред мен. Две невинни души, които неуловимо се раздвижват в неспокойните си сънища.

Напомням си, че все още мога да ги докосна. Салиим ще се върне по Божията воля и ние ще бъдем толкова близо до целта си, колкото можем да се надяваме. Ще дойде ден, в който няма да хвърляме със страх поглед през рамо, нито пък ще спим с едно отворено око на земя под наем, нито пък ще изтръпваме при вида на униформа. Ще дойде ден и ние ще имаме място, което ще наречем дом. Ще отведа тези деца – децата на моя съпруг – колкото се може по-далеч; ще се моля да стигнем това място, където в тишината на техния унес и аз ще намеря покой.