Вишъс - Л. Дж. Шен

Вишъс. Моето изкушение. Моята муза. Моят враг. Моето всичко

Всички фенове на Л. Дж. Шен и романите ѝ „Спароу“ и „Крадецът на целувки“ ще получат нова доза еротика с книгата „Вишъс“, поставяща началото на най-известната поредица на авторката Sinners of Saint.

Откъс от книгата на Л. Дж. Шен

Глава първа

ЕМИЛИЯ

Моята баба веднъж ми каза, че любовта и омразата са едно и също чувство, изпитвано при различни обстоятелства. Страстта е еднаква. Болката е еднаква. Онова чудо, дето къкри в гърдите ви ли? И то е еднакво. Не ѝ вярвах, докато не се запознах с Байрън Спенсър и той се превърна в моя кошмар.

Мислех, че съм избягала от него. Въобразявах си дори, че е забравил за съществуването ми, толкова глупава бях.

Но когато той се върна, нанесе удар със сила, каквато мислех, че не е възможна.

И се сринах –  като домино.

Преди десет години

В голямата къща бях влизала само веднъж, и то когато се­мейството ми пристигна за пръв път в Тодос Сантос. Това беше преди два месеца. В онзи ден стоях като пуснала корени на същия под от желязно дърво , чието проскърцване не можеше да се чуе.

Тогава мама ме беше смушкала в ребрата.

– Знаеш ли, че това е най-коравият под в света?

Пропусна да спомене, че най-коравият под в света принадлежи на мъжа с най-коравото сърце в света.

И животът ми да зависеше от това, пак нямаше да проумея защо хората със страшно много пари ги харчат за толкова потискаща къща. Десет спални. Тринайсет бани. Вътрешна фитнес зала и впечатляващо стълбище. Всички възможни удобства, които парите можеха да купят… и с изключение на тенис корта и двайсетметровия басейн, всичко беше в черно.

Черното задушаваше всяко приятно чувство, което човек би могъл да изпита, веднъж влязъл през огромната, обкована с желязо врата. Вътрешният дизайнер трябва да е бил средновековен вампир, ако се съдеше по студените, безжизнени цветове и гигантските метални полилеи, висящи от тавана. Подът беше толкова тъмен, че сякаш се реех над пропаст и след частица от секундата ще пропадна в бездната.

При къща с десет спални, обитавана от трима души, двама от които рядко се мяркаха, Спенсърови бяха решили да настанят се­мейството ми в слугинското жилище близо до гаража. Апартаментът за прислужниците беше по-голям от къщата ни под наем в Ричмънд, Вирджиния, този факт дълго не ми даваше мира.

Вече не ме притесняваше.

Всичко в голямата къща на Спенсърови беше замислено така, че да внушава страхопочитание. Уж бяха богати и състоятелни, а всъщност се оказваха в много отношения бедни. Тези хора не са щастливи, мислех си.

Зяпах в обувките си – най-обикновени опърпани бели кецове, които бях изшарила с цветя, за да прикрия факта, че са имитация на известна марка – и преглътнах, чувствах се незначителна още преди той да ме е унижил. Преди дори да го познавам.

– Чудя се къде ли е? – прошепна майка.

Както стояхме в коридора, потреперих от ехото, отскочило от голите стени. Тя искаше да попита дали може да ни платят два дни по-рано, защото трябваше да купим лекарства за по-малката ми сестра, Роузи.

– Чувам някакъв шум от онази стая. – Майка посочи врата в срещуположната посока на сводестото фоайе. – Иди да почукаш. Аз ще се върна в кухнята и ще чакам.
– Аз ли? Защо аз?
– Защото – отвърна тя и ме прикова с поглед, който се заби в съвестта ми – Роузи е болна, а родителите му са извън града. Връстници сте, ще те изслуша.

Направих каквото ми казаха – не заради мама, а заради Роузи, – без да разбирам последствията. Следващите няколко минути станаха причина да живея в ад през цялата последна година в гимназията и заради тях се разделих със се­мейството си на осемнайсетгодишна възраст.

Вишъс си беше помислил, че съм разкрила тайната му.

Не бях.

Решил, че съм разбрала за какво е бил спорът във въпросната стая в онзи ден.

Нямах никаква представа.

Помня само как вървях неохотно към друга тъмна врата, ръката ми застина на сантиметри от нея, преди да чуя дълбок, дрезгав глас на възрастен мъж.

– Знаеш как става, Байрън.
Мъж. Вероятно пушач.

– Сестра ми ми каза, че пак ѝ създаваш проб­леми. – Мъжът заваляше думите, после повиши глас и удари с длан по твърда повърхност. – До гуша ми дойде да проявяваш неуважение към нея.

– Да ти го начукам. – Чух овладян глас на по-млад мъж. Той звучеше… развеселен? – Да ѝ го начукам и на нея. Чакай, ти затова ли си тук, Дарил?
И ти ще се пазариш със сестра си, така ли? Добрата новина е, че е навита, стига да имаш парата, с която да платиш.

– Внимавай за тая твоя уста, малка гад такава – Шляп. – Майка ти щеше да се гордее.

Тишина, после се чу:
– Кажи още една дума за майка ми и ще ти дам истинска причина да си сложиш ония зъбни протези, които обсъжда с баща ми. – Гласът на младежа беше пропит с отрова, което ме наведе на мисълта, че може би не е толкова млад, колкото майка си мислеше. – Стой далеч – предупреди по-младият глас. – Сега вече мога да ти изкарам всичко през носа. Всъщност се изкушавам да го направя. През. Цялото. Шибано. Време. Приключих с твоите простотии.

– И защо, по дяволите, си въобразяваш, че имаш избор? – изсмя се мрачно по-възрастният мъж.
Като отрова, която разяжда скелета ми, така усетих гласа му, стигнал до костите ми.

– Не си ли чул? – през зъби попита по-младият мъж. – Харесват ми боевете. Харесва ми болката. Може би защото с нея по-лесно приемам факта, че един ден ще те убия. Така ще направя, Дарил. Един ден ще те убия.

Останах без дъх, прекалено потресена дори да помръдна. Чух глух шамар, после някой се препъна, повлече други предмети със себе си, докато падаше на пода.

Канех се да избягам – очевидно не биваше да ставам свидетел на този разговор, – но той ме залови. Преди да разбера какво става, вратата се отвори със замах и се озовах лице в лице с момче, приблизително на моята възраст. Казах момче, но в него нямаше нищо момчешко.

По-възрастният мъж стоеше зад него, задъхан, прегърбен и опрял длани на писалището. В краката му се търкаляха книги, а устната му беше сцепена и кървеше.

Стаята беше библиотека. От пода до тавана покрай стените се редяха орехови лавици, пълни с книги с твърди корици. Усетих пробождане в гърдите, смътно осъзнала, че е изключено някога да получа разрешение да вляза в тази библиотека.

– Какво търсиш тука, мамка му? – просъска момчето. Очите му се присвиха. Все едно бяха мерник на пушка, насочен към мен.
Седемнадесет? Осемнадесет? Фактът, че бях­ме приблизително на една възраст, някак още повече влоши положението. Сведох глава, страните ми бяха пламнали, огънят по тях можеше да изпепели къщата.

– Подслушваше ли? – Челюстта му трепна.
Усърдно заклатих глава в знак на отрицание, което си беше лъжа. Изобщо не ме биваше като лъжкиня.

– Не съм чула нищо, кълна се – давех се, докато говорех. – Майка ми работи тук. Търсех нея – пак лъжа.

Не знаех какво е страх. Винаги бях смела. Но в онзи момент не се чувствах така. В крайна сметка не биваше да съм там, в неговия дом, и със сигурност не биваше да подслушвам спора им.

Младият мъж направи стъпка към мен, а аз отстъпих. Очите му бяха мъртви, но устните му бяха червени, пълни и много живи. Това момче ще ти разбие сърцето, ако му позволиш. Гласът се роди в главата ми и мисълта ме слиса, защото беше напълно лишена от смисъл. Никога не се бях влюбвала и бях твърде притеснена дори да забележа какъв цвят са очите му или каква е прическата му, какво ли оставаше да имам някакви чувства към него.

– Как се казваш? – поиска да научи. Ухаеше прекрасно – мъжествен мирис на момче и мъж, сладка пот, нагарчащи хормони, лека следа от чисто пране, едно от многото задължения на майка ми.

– Емилия – прочистих гърлото си и протегнах ръка. – Приятелите ми казват Мили. И ти може да ми викаш така.
Изражението му не издаваше никаква емоция.

– Свършено е с теб, Емилия – провлачи името ми в подигравателна имитация на южняшкия ми акцент, по нищо не пролича да е забелязал протегнатата ми ръка.
Прибрах я бързо, от смущение страните ми пак пламнаха.

– На шибаното погрешно място и в шибано погрешно време си. Ако още веднъж те видя в къщата ми, донеси и чувал за трупове, защото няма да излезеш оттук жива – профуча покрай мен, мускулестата му ръка леко докосна рамото ми.

Останах без дъх. Погледът ми се стрелна към по-възрастния мъж и очите ни се впиха едни в други. Той поклати глава и се ухили по начин, от който ми се прииска да се свия в себе си и да изчезна. От устната му капеше кръв и падаше върху кожения му ботуш – черен, както и износеното му яке, каквото носеха мотористите. Този човек какво изобщо правеше на подобно място? Просто се взираше в мен, без да направи каквото и да било, за да почисти кръвта.

Обърнах се и побягнах, усещах горчилка в гърлото си, която заплашваше да се излее навън.
Излишно е да казвам, че Роузи трябваше да се справи без лекарството тази седмица и моите родители получиха заплатите си точно както беше по график.

Това се беше случило преди два месеца.

Днес, докато вървях през кухнята и се качвах по стълбите, нямах друг избор.

Почуках на вратата на спалнята на Вишъс. Стаята му беше на втория етаж в края на извит коридор, вратата гледаше към виещото се във въздуха каменно стълбище в пещероподобната къща.

Не бях приближавала стаята на Вишъс, искаше ми се да остане така. За нещастие ми бяха откраднали учебника по математика. Онзи, който беше разбил моето шкафче, беше съб­рал всичко мое и го беше напълнил с бок­лук. Празни кутии от газирана вода, почистващи материали и парцали, презервативи се изсипаха в мига, в който отворих вратичката.

Просто поредният недотам умен, но красноречив, начин, с който учениците от гимназия „Ол Сейнтс “ ми напомняха, че съм само евтина прислужница, която се навърташе из училището им. На този етап вече до такава степен бях претръпнала на отношението им, че едва-едва почервенях и нищо повече. Когато всички очи в коридора се насочиха към мен и всички гърла се захилиха и захихикаха, вирнах брадичка и тръгнах направо към стаята за следващия урок.

Гимназия „Ол Сейнтс“ беше училище, пълно със свръхпривилегировани, разглезени грешници. Училище, където, ако не се обличаш по определен начин или не се държиш по определен начин, не те приемат за свой. Не бяха нито мили, нито сърдечни, с ум изобщо не блестяха. Не притежаваха нито едно от качествата, които търсех у хората, които можеха да са ми приятели.

Но учебникът ми трябваше на всяка цена, ако исках да се измъкна от това място.

Почуках три пъти на махагоновата врата към спалнята на Вишъс. Въртях долната си устна между пръстите, опитах се да поема колкото ми е възможно повече кислород, което не успокои пулса ми на врата.

Моля те, бъди другаде…

Моля те, не се дръж като задник…

Моля те…

Тих шум се промъкна през цепнатината на леко открехнатата врата и тялото ми се стегна.

Смях.

Вишъс никога не се смееше. Та той дори рядко се засмиваше. Дори усмивките му бяха оскъдни и редки. Не. Смехът несъмнено беше женски.
Чух го да шепне дрезгаво и неясно, онази застена. Ушите ми пламнаха и притеснено затрих ръце в жълтите срязани къси панталонки, които покриваха бедрата ми. От всички сценарии, които бих могла да си представя, този беше най-лошият.

Той.

С друго момиче.

Което възненавидях още преди да науча името ѝ.

Нямаше никакъв смисъл, въпреки това изпитвах страшен гняв.

Той обаче явно беше тук, а аз бях момиче с мисия.

– Вишъс? – извиках, стараех се гласът ми да не трепне. Изправих гръб, въпреки че той не можеше да ме види. – Мили е. Съжалявам за прекъсването. Исках само да взема назаем твоя учебник по математика. Моя го няма, а трябва да се подготвя за изпита утре.

Опазил ни Бог ти да учиш за изпита, тихо прошепнах.

Той не отговори, но чух как някой рязко пое дъх – момичето, – шумолене на тъкан и шум от цип, който се движи. Надолу, не се съмнявах.

Стиснах здраво очи и при­тис­нах чело към студеното дърво на вратата му.

Посрещни куршума. Преглътни гордостта си. След няколко години това няма да има значение. Вишъс и тъпите му номера щяха да са далечен спомен, надутият Тодос Сантос щеше да е само покрита с прах част от миналото ми.

Родителите ми с готовност бяха приели предложението за работа на Джозефин Спенсър. Домъкнаха ни от другия край на страната в Калифорния заради здравната система, която беше по-доб­ра, и дори не трябваше да плащаме наем. Мама беше готвачка и прислужница на Спенсърови, а татко беше малко нещо градинар, малко нещо момче за всичко. На предишната двойка, която работела тук, ѝ се наложило да напусне, в което нямаше нищо чудно. Почти сигурна бях, че и родителите ми не си умират от радост на тази работа. Но възможности като тези бяха рядкост, а майката на Джозефин Спенсър беше приятелка с моята пралеля, затова родителите ми бяха получили работата.

Възнамерявах в най-скоро време да се измъкна оттук. Веднага щом ме приемат в първия колеж извън щата, където бях кандидатствала. Само че за да ме приемат, ми трябваше стипендия.

А за стипендията ми трябваше да имам убийствено доб­ри оценки.

А за убийствено доб­ри оценки ми трябваше учебникът.

– Вишъс – проточих досадно прякора му. Знаех, че мрази истинското си име и по непонятни за самата мен причини не исках да го разстройвам. – Само взимам учебника и преписвам формулите. Няма да го държа дълго. Моля те. – Преглътнах раздразнението, загнездило се в гърлото ми. Достатъчно зле беше, че ме ограбиха – отново, и без да ми се налага да моля Вишъс за услуги.

Кикотът стана неудържим. Високият, стържещ вой проряза слуха ми. Понечих с пръсти да бутна вратата и да се втурна към него с юмруци.

Чух го как простена от удоволствие и разбрах, че смехът няма нищо общо с момичето, с което беше. Той обичаше да ме дразни. От първата ни среща пред библиотеката преди два месеца правеше и невъзможното да ми напомни, че не струвам кой знае какво.

Не струвам за голямата му къща.

Не струвам за училището му.

Не струвам за неговия град.