Написах „Голямата странна градина“ преди петдесет години, преди половин век, когато сякаш бях непознаваемо различен, живеех в друг човек и в нечий друг живот. Тогава бях прекрасно млад, безнадеждно безотговорен, силен и сломяващо красив, бях издал вече две книги. Четях Достоевски и философия, която не разбирах, обичах да разсъждавам и да пиша за смъртта, защото подсъзнателно бях убеден, че тя никога няма да ме сполети. Бях до болка изпълнен с възторга и с блясъка на думите, с щастливото страдание на думите, напливът на думите не ми даваше покой, нощем те ме будеха, правех си силно горчиво кафе и сядах да пиша. 

Тогава на бял свят се пръкна моята първородна дъщеря. Кръстихме я Неда, защото името се състоеше от „не“ и „да“, а точно такава, между „не“ и „да“ трябва да бъде всяка истинска жена. Улисан в това щастие, аз реших, че трябва да се отблагодаря на съдбата и написах приказката „за деца и възрастни“, посветена на Неда – „Голямата странна градина“. Преди няколко месеца, докато се ровех в библиотеката, малката беззащитна книжка случайно попадна в ръцете ми. Прочетох я и ми стана едновременно щастливо и тъжно за отминалия живот, за това, че аз съм в края на собствената си така обладана от светлина и мрак, от полусенки и човешки същества прекрасна и странна градина, че вече надничам зад оградата и там ме очаква единствено несвършването на Пътя.

Пред вас е „Голямата странна градина“... добре дошли в тази книга, добре дошли при мен такъв, какъвто бях!

Владимир Зарев

„О, колко е мъничка тази градина – сто крачки напред и сто крачки назад, сто крачки наляво и сто крачки надясно, сто крачки в едната страна и после сто крачки в другата. А светът не може да бъде толкова малък, защото в противен случай къде биха живели децата?“

Неда вътрешно в себе си реши, че на всяка цена утре ще излезе от нея и ще потърси Пътя.

Из „Голямата странна градина“