Съдружници по неволя - Сандра Браун

Нов роман от кралицата на романтичния съспенс

Ардън Максуел е дъщеря на мъжа, за когото всички предполагат, че е изчезнал заедно с парите от обира. И с кръв по ръцете. След дълги години в опити да избяга от миналото си тя се завръща в семейния дом в Тексас. Но Ардън не знае, че двама от съучастниците на баща ѝ все още живеят там. И следят всяко нейно движение.

Откъс

Една нощ през 2000 година

– Ако говорим за това, със сигурност ще ни заловят.
Даде време на тримата си спътници да осмислят думите му, после ги изгледа един по един право в очите, а възцарилото се мълчание беше по-силно от всяко предупреждение.
Четиримата тъкмо се съвземаха след отлива на адреналин. Не можеха да се отърсят изведнъж, а отрезвяваха постепенно.
Вече не ги грозеше непосредствена опасност да ги заловят на местопрестъплението, но пулсът им продължаваше да бие учестено, макар да се бяха поуспокоили. Дишаха все така задъхано във влажната нощ, но вече не толкова накъсано, колкото преди.
Въпреки това напрежението помежду им не беше отслабнало ни най-малко.
Не можеха да рискуват някой да ги види заедно тази нощ, но преди всеки да тръгне по пътя си, трябваше да сключат споразумение.
И ако в процеса на създаването на тази връзка се прокраднеше заплаха, толкова по-добре. Това щеше да обезкуражи всеки, нарушил споразумението да си държи езика зад зъбите. Всички трябваше да спазват клетвата за мълчание, иначе лошо им се пишеше.
– Не го обсъждайте. – Яркочервената коса на говорещия стърчеше отстрани на ушите му. Скалпът му, целият осеян с петна, прозираше през четината. – Не казвайте на абсолютно никого.
Той натърти на всяка дума, като сочеше отсечено с пръст към земята.
– Разбира се, че няма да кажем – обади се малко раздразнено най-възрастният в групата.
Вторият енергично си гризеше ноктите; изплю откъсната кожичка и кимна съгласен.
Последният, най-младият от тях, беше запазил самообладание и невероятно спокойствие през цялото изпитание тази вечер. Сега само лаконично сви рамене в мълчаливо съгласие, че дори не е нужно да се обсъжда този въпрос.
– Ако някой се похвали или изтърве лек намек дори и на шега, ще предизвика ефекта на доминото, който...
– Няма нужда да продължаваш – прекъсна го най-възрастният. – Схванахме от първия път, а и той беше излишен.
Канавката, в която бяха приклекнали, беше обрасла с плевели – някои избуяли, а други гниещи в калта, удавени от последния проливен дъжд. Дерето беше дълбоко метър и двайсет и представляваше грозна рана, която зееше между тесния път и наклонената ограда от бодлива тел, обозначаваща пасище за крави, вонящо на тор. Нямаше ветрец, който да разпръсне миризмата, и това правеше атмосферата задушлива в тази жега.
В центъра на квадрата, оформен от четиримата, лежеше причината мъжът с яркочервената коса сега да мърмори досадно: платнен чувал с откраднати пари.
Много по-голям, отколкото очакваха, този изненадващ бонус беше едновременно вълнуващ и отрезвяващ. Залогът сякаш беше още по-голям, което нагнетяваше допълнително напрежението.
След укора, последвал ненужните поучения, никой не помръдваше и не отронваше и дума, докато накрая хладнокръвният младеж не вдигна ръка да размаже един комар на врата си, оставяйки кървава следа.
– Никой няма да го научи от мен. Не ми харесва перспективата да вляза в затвора. Вече съм бил там.
– В затвор за непълнолетни – отбеляза рижият.
– Същото е.
Най-възрастният се обади:
– Само глупак ще се разприказва. Аз не съм глупак.
Рижият обмисли думите им, после кимна, сякаш успокоен.
– Добре тогава. Има и още нещо. Ако се видим на улицата, ще се държим както винаги. Няма да се стараем да се избягваме, но и няма да се държим приятелски. Познаваме се бегло, може би дори разменяме по някоя и друга дума – но толкова. Затова работата ще се получи. Свързва ни само това. – И той побутна чувала с металния връх на ботуша си.
Другият чифт ботуши в квадрата не бяха със сребърни върхове. Износени, те не бяха за показ. И не за първи път бяха покрити с кал.
Кафявите кожени обувки бяха излъскани допреди малко, преди да се хързулнат в канавката.
Тъмносините кецове съвсем не бяха нови.
– Шест месеца е много време, докато всеки получи своя дял – каза възрастният, вперил поглед в рижавия. – И защо ти да задържиш парите междувременно? Не сме гласували такова нещо.
– Не ми ли вярвате?
– Ти как мислиш?
Рижавият не показа дали се е засегнал.
– Ами погледнете го така: аз поемам целия риск. Въпреки че се заклехме да не говорим за това, ако някой от вас изтърве нещо и онези със значките дочуят и започнат да душат наоколо, аз ще съм този, у когото ще намерят чувала.
Останалите не пропуснаха да отбележат как натърти на думата значки. Спогледаха се с явно недоверие към самонарочилия се банкер, но никой не дръзна да спори с него. Най-младият вдигна рамо и рижият прие жеста му за знак за съгласие.
– След като си получите своя дял – продължи той, – не трябва да започвате да харчите като луди. Никакви нови коли, лъскави вещи, нищо...
По-възрастният отново го прекъсна, този път по-раздразнено от преди:
– Знаеш ли, писна ми от тези твои поучения.
– Излишно се дразниш. Всичко, което ви казвам, е напомняне и към самия мен. – Рижият се усмихна помирително, но друго говореха очите му, в които оскъдната лунна светлина се отразяваше като два остри бръснача. После се обърна към онзи, който вече си беше изгризал ноктите: – А на теб какво ти става?
– Нищо.
– Тогава престани да нервничиш. Това ще те издаде като червена неонова стрелка, насочена право към теб.
По-възрастният го подкрепи:
– Прав е. Ако не можеш да скриеш колко си нервен, все едно си признаваш престъплението.
Този, който си гризеше ноктите, дръпна ръка от устата си.
– Ще се оправя. – Адамовата му ябълка помръдна от усилието да преглътне. – Просто... нали разбирате? – Погледна към чувала. – Още не мога да повярвам, че наистина го направихме.
– Да, успяхме – натърти рижият. – И когато се появиш на работа в понеделник сутрин и ти кажат, че някой е опразнил сейфа през уикенда, трябва да се престориш на ужасен като всички останали. Но не преигравай – добави той с вдигнат показалец, за да наблегне на думите си. – Едно тихичко „по дяволите“ е достатъчно. Нещо подобно, което да покаже изумление, но после си дръж устата затворена. Не прави нищо, с което можеш да привличаш внимание, особено ако полицаите започнат да разпитват служителите в магазина, както ще стане със сигурност. Когато дойде твоят ред, се дръж като човек, който не знае нищо и е невинен. Ясно?
– Да.
– Ясно ли е? – попита рязко и по-старият.
– Разбира се. Знам какво да правя. – Но дори когато приемаше товара на отговорността, той потърка длани в панталона си и този жест никак не вдъхна доверие на останалите трима.
– Боже! – въздъхна по-старият.
Нервният тип побърза да ги успокои:
– Вижте, не се притеснявайте за мен. Свърших си работата и ще продължа да играя ролята си. Просто съм нервен. Стърчим на открито. – Той махна с ръка към пасището и пустия черен път. – Защо изобщо спряхме тук?
– Реших, че е редно да се разберем – отвърна рижият.
– И го направихме. – Най-възрастният тръгна нагоре по канавката и изгледа гневно нервния в групата. – Внимавай да не изпортиш работата.
– Няма. Ще се оправя до понеделник. – Той навлажни устни и се усмихна колебливо. – И след шест месеца всички ще се наслаждаваме на охолен живот.
Групичката се изкатери от канавката, но оптимистичното му предвиждане не се изпълни.
До сутринта планът им беше отишъл по дяволите.
Един от тях беше в болница.
Един – в затвора.
Един – в моргата.