За пръв път българският читател може да се запознае с характера на драматичното творчество на групата „Млада Виена“, в което намира литературно отражение духът на Виенската модерност. Виена около 1900 г., когато успоредно с появата на научните теории на Ернст Мах, Зигмунд Фройд, Ото Вайнингер творят Херман Бар, Артур Шницлер, Хуго фон Хофманстал.

В какви отношения влиза духът на краевековна Виена с младата българска култура? Каква роля играе българският княз Фердинанд като фигура на Виенската модерност? Как в ранното творчество на Теодор Траянов, което съвременниците му възприемат като начало на българския символизъм, присъства младовиенският дух? Защо в превода на Хофмансталовата „Електра“ Николай Лилиев разкрива неподозираните възможности на българския език да изразява ужас и човешки потрес? Как Гео Милев стига до „кубистична“ интерпретация на същата пиеса? Как социалистите „употребяват“ пазарно Шницлеровото „Хоро“? Каква е истината за постановката на „Младият крал“ по „изгубеното“ експозе на Теодор Траянов и музика на Димитър Караджов във Виена?

Отговорите на тези въпроси, за чието съществуване в съвременната българска култура няма отредено място, са плод на дългогодишната литературно-археологическа и контекстуално реконструктивна работа на автора.