Петдесетина година са достатъчни, за да може човек да погледне на своите писания като на чужди не само за да се убеди, че не са гениални, а и да различи някакви посоки в изтеклия литературен период поне що се отнася до процесите във въпросния жанр. Учудващо е, че с течение на десетилетията така отпъжданото в началото баснописно перце не се оставя да го издуха вятърът по волята на предубедени теоретици или дори на жалки практици като нашата скромна милост. Литературната практиката явно отказва по своя воля преждевременно да отпише жанра на баснята. Може да се е засрамила от политическата практика, която е хилядократно по-груба от литературната и все пак не можа да отпише плурализма на мненията в нейната област. Или може би по-скоро е взела модел от модерните технологии, които наистина оставиха релсовия път, но пуснаха по него скоростни влакове с удобни седалки и климатици в купетата. Струва ми се, че баснята се трансформира революционно, като вече пренася не алюзията от поведението на животните към аналогии с обществения живот на хората, а обратно. Сега като че ли преобладава пренасянето на конкретни днешни злободневни наши поведения към предположението как биха изглеждали те в животинския свят. И това не е малко: в епоха, когато всичко се свива, поне сферата на иносказанието се разширява...

Марко Ганчев