ГЛАС

Ленива тишина
над хълма
тялото си е простряла.
Безшумно въздухът на лятото трепти.
Във сенките
бръждят невидими комари –
невероятно съвършенство –
да слушаш музиката им,
а да не виждаш тялото.
Човек минава през тревата
и пътеката върви след него.
Така четлив и строен е човекът,
защото знае накъде е тръгнал.
Не искам кръстчето на ястреба в небето
да падне върху него,    
да го зачертае,
не искам и ръбът на изкушението
да бъде под нозете му.

Достатъчно е, че пътеката върви след него,
за да запея