Нощем в градината на доброто и злото - Джон Берент

Великолепен панаир на човешката суета!

Благородни дами, които сравняват самоубийствата на съпрузите си; невероятно смешен и цапнат в устата травестит; вуду жрица, която прави заклинания нощем на гробището; печален изобретател, който притежава шишенце с отрова, достатъчно силна да убие целия град; уважаван търговец на антики, който развява нацистко знаме от прозореца, за да попречи на снимките на филм... И млад жиголо, когото възторжени почитатели описват като „секс на два крака“.

Това са само част от реалните жители на Савана, Джорджия, чиито очарователни ексцентричности и кирливи ризи са извадени на показ със забележителна проницателност и чувство за хумор в тази неустоима книга. Комбинация от разказ за действително убийство и невероятно развлекателен пътепис, „Нощем в градината на доброто и злото“ е четиво, опияняващо колкото дузина коктейли.


Откъс от книгата

Първа част

1.

Една вечер в Мърсър Хаус

Той беше на около петдесет години, висок и хубав, с черти почти като на злодей: грижливо подстригани мустаци, прошарена на слепоочията коса и очи, толкова черни, че приличаха на тъмните прозорци на лъскава лимузина − той можеше да вижда навън, но никой не можеше да проникне с поглед вътре. Седяхме в дневната на викторианската му къща. По-точно имение с тавани, високи четири метра и половина, и просторни светли стаи. Елегантно вито стълбище се издигаше към купол със стъклен прозорец по средата. На втория етаж имаше бална зала. Това беше Мърсър Хаус, една от последните прочути къщи на Савана, които все още се намираха в частни ръце. Заедно с двора и гаража отзад, тя заемаше цялото пространство между две от преките на Бул Стрийт. Макар да не беше най-голямата частна къща в града, Мърсър Хаус беше най-пищно обзаведената. Списание „Архитектурен справочник“ ѝ беше посветило шест страници. Включена беше и в книга, посветена на най-забележителните къщи в света, заедно със Сагамор Хил, Билтмор и Чартуел. Мърсър Хаус предизвикваше завист у гордите с домовете си обитатели на Савана. А Джим Уилямс живееше в нея сам.

Уилямс пушеше пурета „Крал Едуард“.

− Харесва ми да живея като аристократ, без да нося бремето на аристократичното потекло − заяви той. − Хората със синя кръв са толкова слабохарактерни и безлични. Трябва да оправдаят величието и разкоша на предишните поколения. Нищо чудно, че им липсва амбиция. Никак не им завиждам. За мен са ценни единствено символите на аристокрацията − изящните мебели, картините, сребърните прибори, − предметите, които им се налага да продадат, щом им свършат парите. А парите неизменно свършват. Тогава им остават само добрите обноски.

Джим Уилямс говореше с провлачен, мек като кадифе глас. По стените на къщата му висяха портрети на европейски и американски аристократи, рисувани от Гейнзбъро, Хъдсън, Рейнолдс, Уислър. Притежаваше вещи на херцози и херцогини, крале, кралици, царе, императори и диктатори.

− Кралските особи са за предпочитане.

Уилямс изтръска пепелта от пуретата в сребърен пепелник. Тъмносива раирана котка скочи в скута му и се намести там. Той я погали нежно.

− Знам, че обикновено създавам погрешно впечатление с начина си на живот. Но нямам намерение да заблуждавам никого. Преди години показвах къщата на група посетители и забелязах как един мъж прави знак на жена си и прошепва: „стар богаташки род!“. Този мъж беше Дейвид Хауърд, водещият световен експерт по старинен китайски порцелан. По-късно го отведох настрани и му казах: „Господин Хауърд, роден съм в Гордън, Джорджия. Малко градче близо до Мейкън. Най-голямата забележителност в Гордън е варовиковата кариера. Баща ми беше бръснар, а майка ми работеше като секретарка в кариерата. Парите си − доколкото ги имам − започнах да изкарвам преди единайсет години“. Господин Хауърд много се смути. „Знаете ли защо помислих, че сте от стар богаташки род, като изключим портретите и антиките? Заради онези столове, ето там. Бродерията на възглавничките е започнала да се разнищва. Новобогаташите веднага биха ги зашили. А хората от старата аристокрация щяха да ги оставят така.“ „Знам − отвърнах аз. − Най-добрите ми клиенти са от старата аристокрация.“

Чувах името на Джим Уилямс да се споменава често през шестте месеца, откакто пребивавах в Савана. Той беше преуспял търговец на антики и реставратор на стари къщи. Служил беше като председател на „Академия Телфеър“ − местния музей на изкуствата. Негови статии бяха публикувани в „Антиквар“, а редакторът на списанието, Уендъл Гарет, го смяташе за гениален: „Има невероятно набито око за антики. Доверява се на собствената си преценка и е склонен да поема рискове. Скача в самолета и ходи по търгове къде ли не − в Лондон, Ню Йорк, Женева. Но дълбоко в себе си е южняшки шовинист, истинско чедо на региона. Струва ми се, че не харесва особено янките“.

Уилямс беше играл активна роля в реставрацията на историческия център на Савана, започнала в средата на 50-те години. По думите на Джорджия Фосет, дългогодишен радетел за опазване на културното наследство, по онова време изключително трудно се намирали желаещи да спасят стария град.

− Старият град се беше превърнал в гето − сподели тя. − Банките не отпускаха ипотечни кредити на хората от този район. Величествените стари къщи се рушаха или биваха събаряни, за да отворят място за бензиностанции и паркинги, а банките отказваха заеми за възстановяването им. По улиците се разхождаха проститутки. Семейните двойки с деца се страхуваха да живеят в центъра, тъй като смятаха района за опасен.

Госпожа Фосет беше част от малка група инициативни граждани, които още от 30-те години се опитвали да спрат строителството на бензиностанции и да спасят къщите.